Когато наближи Трети март, ме обзема тревога от очакваната, случваща се всяка година словесна (слава Богу само словесна!) престрелка между почитатели и противници на Трети март като наш национален празник. Не искам да наливам масло в огъня. В нито една от кладите на огъня. Искам да изразя свое мнение, което безспорно е субективно, сигурно не е и безпристрастно, сигурно не е и безупречно обосновано исторически, защото не съм историк, но така или иначе имам мнение и искам да го изразя, което в никакъв случай не бива да се възприема като налагане. Това е другата крайност, до която стигаме в неумението си да общуваме – не само че не приемаме позиция, различна от нашата, но ни се струва, че всяка различна позиция е погрешна и вредна, а всяко нейно споменаване означава налагане и натрапване. Това възприятие се усилва толкова повече, колкото повече се разгорещяват страстите и в същата пропорция се изкривява. Затова оставаме с болезненото усещане, че на безкрайните спорове и безплодни препирни нищо не може да сложи край. Въпреки че ясно си даваме сметка, че конфронтацията не носи полза никому. Националният празник трябва да бъде обединяваща дата, а датата на нашия е разединяваща. Знаем, че едно общество се изгражда около общи ценности. Ясно е също, че единство във всичко не може да има. Единство във всичко се опитват да налагат тоталитарните общества. По-възрастните от нас имаме ясен спомен как беше налагано единство около ръководната партия и нейната правилна позиция по всички въпроси. От тези времена у някои остана рефлексът да желаят единство във всичко, а у други – да отхвърлят всяко единство. И все пак, за да бъдем единно общество и народ, е необходимо да имаме единство около базови ценности, основни събития от националната ни история и държавноформиращи фактори. За да съществува една държава, освен да има очертани граници, тя трябва да има законова, управленска, финансова, военна, образователна системи, но не по-малко важно – консенсус по възловите събития от